Знаех, че сме обречени. Но тъй като надеждите на сърцето ми не умират, докато сама не реша да ги разкъсам, унищожа и изгоря на клада заради мъката, която са причинили на мозъка и тялото ми, се залъгвах, че любовта може да докосне и моето сърце – поне веднъж в този живот.
Това обаче не се случи и сега съм проклета да живея с последствията, може би дори да ги нося като кръст със себе си, докато не ме погълне пропастта.
Свикнала съм да живея с болка и да я разнасям след себе си като остарял парфюм, който задушава околните в градския транспорт. Сега обаче – не мога да си обясня защо – тази болка отказва да напусне тялото и дробовете ми.
Усещам я с всяка глътка въздух, с всяка дръпка от горчива цигара или при всеки чужд допир върху кожата ми, която отказва да забрави твоя, колкото и други да влязат в орбитата и.
А аз съм обречена да стоя застинала във времето и пространството и да си задавам въпроси, които ме карат да треперя, дори навън да е 15 градуса, и да не успявам да си поема въздух, въпреки че съм физически здрава.
Но може би най-ужасното от всичко е безсънието, което, премесено с надеждата, че ще ми пишеш късно през нощта, не ме оставя да затворя очи дори за няколко часа. В кратките моменти, когато успея да открадна малко сън, ти си пред очите ми и сякаш всичко отново е наред. А всъщност нещата никога не са били наред, като се замисля – но това е друга история, за която в момента нямам сили.
Проблемът е, че съзнанието ми отказва да кооперира и да задържи психиката ми на повърхността на нормалното, колкото и да го умолявам да ме пощади поне за ден-два. Но уви – топката е само и единствено в моите ръце, а аз съм безсилна пред дисфункционалния си мозък. Оставям болката да ме поглъща, докато преглъщам поредната глътка от вината и виното си, с надеждата да те залича някъде по пътя от работа към вкъщи или обратно.
Не знам. Ти какво правиш? Надявам се, че спиш и не ме сънуваш.
„Романтично начало. И край необясним… влюбваш се в непознат. Намразваш любим.“
Георги Константинов
Този въпрос ме изяжда отвътре, но не смея да ти го задам.
И как бих могла? Ти не би отговорил.
Затова си оставам с надеждата за някой от следващите животи – ако такива изобщо ни се полагат – и затварям очи, за да забравя твоите.
Може би трябваше да приключа тук, но не успях. Превърнах тялото си в публичен дом за останалите лутащи се души, докато моята продължаваше да гори единствено за твоята, а тялото ми изстиваше – досущ като на мъртвец. С тази разлика, че един мъртвец е открил своя покой, а аз едва ли ще стигна до моя скоро.
Оставям студа да ме погълне, дъждът да се смеси със сълзите ми, а ветровете на безвремието да заличат отпечатъците по душата ми и да те разпръснат от съзнанието ми.
В нощи като тази не съм поет, писател, журналист или каквото и друго определение са ми давали в този живот.
Сега съм просто изгубена влюбена жена, която знаеше, че ако се отдаде, ще изгуби ума си – и въпреки това избра да го направи заради теб.
No Comments