28 Mar Писмо до скръбта, която отпечатъците на любовта ти са оставили в съзнанието ми

Мъката е изключително странна, защото имам чувството, че наблюдавам себе си от някакво високо пространство, където сърцето ми всъщност не се къса по този начин. Някак знам, че всичко ще приключи, но защо има моменти, в които всъщност не съм толкова сигурна?

Никога не съм обичала друго същество по този начин. Никога повече не искам да обичам друго същество по този начин.

Пиша това, докато пътувам с влака и наблюдавам как картините зад прозореца бавно се сменят една след друга. Обезлюдени малки градчета и села, гари, заобиколени от вековни дървета и порутени постройки. Старите влакове на БДЖ люшкат тялото ми и ме носят обратно към моя роден, обезлюден град – мястото, където понякога се крия, когато душата ми не може повече да понася злокобните писъци на София. Последният път, когато се качих на влак, ти ме чакаше на гарата. Сега не съм много сигурна какво ме чака след теб.

И сега е един от тези моменти, в които се прибирам. Вкъщи е силна дума за апартамент, който посещавам рядко, но какво друго имам на тази земя? Апартаментът на родителите ми и една стая в общежитие, която деля с още двама души. Дори не притежавам тялото, в което е облечена душата ми – то е собственост на всички след теб, но не и моя. Не мога да задържа нещо, което ти подарих. Може би затова го раздавам на странници – за да ти принадлежи една идея по-малко.

Но не работи така, за мое съжаление.

Затова хващам влака и бягам от единствената любов, която познавам. Единствената любов, която някога съм искала да познавам, беше ти. А сега дори не искам да говоря за любов.

Затова пиша за нея. Защото ако задържа още малко чувствата вътре в себе си, те ще се разпилеят по пода като парченца от счупено огледало и никога повече няма да успея да ги събера обратно в сърцето си.

Този влак няма да ме закара до вкъщи. Той просто ще пренесе трупа ми през време и пространство, за да се опитам да се върна до последната ти целувка и до последното ти докосване. За да мога да усетя любовта ти още веднъж, за последно, преди да умра. Не буквално да спра да дишам – а нещо дори по-страшно: сърцето ми да продължи да бие, докато бавно изгнива отвътре.

В тези моменти единственият ми приятел е клавиатурата, върху която пиша това. Не трябва да ти го изпращам и вероятно няма да го направя. Но вихрушката в съзнанието ми ще помете всяка последна частица трезвеност и се страхувам, че ако не запиша чувствата си някъде, скоро ще спра да те усещам толкова близо до душата си.

А какво изобщо е душата ми без твоята? Аз вече не помня.

От момента, в който те срещнах, ти се превърна в центъра на моята вселена. А в момента, в който те изгубих, сякаш светът се срути и нищо повече нямаше смисъл. Знам, че не е така. Знам, че времето е длъжно да излекува безкрайната ми болка и някой ден ще ме пусне в тихия храм на спомените и прошката.

Но преди времето да отмие отпечатъците ти от кожата и сърцето ми – какво трябва да направя, за да оцелея?

Как да им кажа колко много те обичам, без да ме осъдят?

Как да спя през нощта, когато знам, че не мислиш за мен и че не ти липсвам?

Как да продължа напред с някого, който не е теб?

Как отново да дам частица от себе си на друг човек, когато съм оставила всичко от себе си в леглото ти?

Няма кой да ми даде отговор на тези въпроси, родени от отчаяние, алкохол и безкрайната агония, през която преминавам.

А аз имам правило – за живи хора не се плаче.

Но ти си изключение от всяко правило.

Защото всяка нощ плача неутешимо, а ти си напълно жив, напълно цял, напълно щастлив – просто аз не съм жената, с която споделяш това щастие.

И може би точно това е най-страшното.

Мисълта, че не съм била достатъчна, за да останеш с мен. Мисъл, която разбива егото ми, разкъсва последните частици разум и ги превръща в безкраен, глух писък в главата ми.

И въпреки че ти казваш, че не е така, и въпреки че всички около мен се опитват да ме убедят в същото, аз сякаш знам друга истина. Истина, която горчи, пропита с парфюма, който носех на първата ни среща и обгърнат

а от дима на цигарите след секс.

Истината има вкус на последната целувка, която ми даде.